ЗонаРегионални

“РЕВОЛЮЦИЯ НA КАРАМФИЛИТЕ” В ПОРТУГАЛИЯ

В крепостта-затвор Пенише – символ на най-дългата фашистка диктатура в Европа, премиерът Антонио Коща откри Музей на съпротивата и свободата и подчерта колко важна е паметта днес, когато се надигат сили на отрицанието. Какво се случи на 25 април 1974 г. и има ли пръст на НАТО в онези събития?

Участници в "революцията на карамфилите" в Португалия от Движението на капитаните. 25 април 1974 г. Снимка: cruseiroFM

Когато се говори днес за „цветни революции” тук и там по света, контекстът обикновено е размътен от разни задни планове и интереси. Публиката вече трудно се лъже от романтични символи и от демонстриращи момичета, които прегръщат полицаи и им раздават цветя.

Но много преди този образ да стане двусмислено клише – в едни много по-невинни времена, когато още имаше идеали и мечти, светът преживя с върховна емоция първата революция в най-новата история, влязла в новините с много романтика и с името на цвете. Тя беше извършена в Португалия на 25 април 1974 г. от млади офицери, обединени в Движение на въоръжените сили, станало по-известно като Движение на капитаните. Те свалиха с безкръвен военен преврат най-старата фашистка диктатура в Европа и бяха възторжено приветствани от португалците, които заляха улиците на столицата Лисабон и на всички градове и села из страната. Хората масово пъхаха червени карамфили в дулата на войнишките пушки и празнуваха, че оръжието повече никога няма да стреля срещу народа.

Португалците масово излизат по улиците, за да приветстват военните на 25 април 1974 г. Снимка: Instituto Camoens

За първия карамфил се сетила младата Селесте Каейро – служителка в лисабонски ресторант, който същия ден щял да празнува една година от откриването си и собственикът бил приготвил много карамфили, за да бъдат подарявани на клиентите. Но започнала революцията и ресторантът останал затворен. Собственикът пуснал служителите да си ходят и им раздал наръчи с карамфили, за да не стават зян цветята. По пътя към дома си Селесте срещнала много войници и започнала да им раздава цветята, а те ги слагали в дулата на пушките. И така тръгнала „революцията на карамфилите”…

Селесте Каейро раздава карамфили на войниците на 25 април 1974 г. Снимка: Twitter

Селесте Каейро днес (вляво) и архивен кадър с войници от нейната младост. Снимка: noticias.r7

Португалия я чества като един от най-големите си празници, като връщане към демокрацията и свободата. Това е и едно от ключовите събития за Европа, в която в онези времена все още властваха три брутални режима – португалският, „черните полковници” в Гърция и Франко в Испания. „Революцията на карамфилите” повлече крак. Скоро след нея, още същата 1974-та, паднаха и гръцките полковници. А след смъртта на Франко през 1975-та и Испания започна своя демократичен преход. Така че случилото се на 25 април 1975 г. беше наистина епохален обрат и на европейско, дори на световно ниво.

През всичките 45 години оттогава тази дата, която е обявена за официален празник в Португалия, се отбелязва с много емоция, с масови шествия, концерти, изложби и т.н. Със специален акцент я чества и настоящото ляво правителство на страната, оглавявано от социалиста Антонио Коща. Неговото управление е възможно благодарение на подкрепата в парламента на две ключови леви формации – Портуалската комунистическа партия (ПКП) и Левия блок.

Тазгодишните тържества включваха специално заседание на парламента с речи на премиера Коща и на президента Марсело Ребело де Соуза (който е консерватор, но с подчертана социална ангажираност), като след това законодателният орган проведе „ден на отворени врати” за народа. Имаше и масово шествие по „Авенида де Либердаде” (Булевард на свободата), и митинг на централния лисабонски площад „Росио”, а също многобройни концерти, изложби, дискусии и т.н.

Митинг на площад "Росио" в Лисабон по повод 45-годишнината от "революцията на карамфилите". Снимка: Jornal Mundo Lusiada

Но в основно събитие за 45-годишнината на „революцията на карамфилите” се превърна откриването на Музей на антифашистката съпротива и свободата в някогашния най-жесток затвор на диктатурата – строената през 16-ти век крепост Пенише. Премиерът Коща, съпроводен от неколцина министри, от бившия президент Жорже Сампайо, както и от лидерите на ПКП Жеронимо де Соуза и на Левия блок Катарина Мартинс, откри в Пенише мемориална стена с имената на всичките 2510 души, лежали там като затворници. 40 от тях все още са живи и много от ветераните също присъстваха на церемонията. Антонио Коща поздрави лично всекиго от тях.

На тази мемориална стена са изписани имената на над 2500 затворници, които са преминали през Пенише в годините на диктатурата. Тя бе открита от премиера Антонио Коща. Снимка: sapo24

Решението за превръщането на крепостта в Музей на антифашистката съпротива и свободата бе взето още преди две години, по време на заседание на министерския съвет, символично проведено именно в Пенише навръх 25 април 2017 г. Оттогава в реконструкцията и трансформацията на бившия затвор са вложени около 3 милиона евро.

Крепостта Пенише е строена през 16-ти век и е билахизползвана като затвор по време на диктатурата. Снимка: andina

Откривайки музея в късните часове на тазгодишния 25 април, премиерът Коща изтъкна признателността към поколенията антифашисти, водили десетилетия наред тежка борба с диктатурата, и към „априлските капитани”, извършили революцията, тъй като те са „във фундамента на нашата демокрация”. „В днешни ясвят, пълен с опасности и заплахи, и в една Европа, която толкова често е тласкана към риска на отрицанието, ние сме длъжни повече от всякога да утвърждаваме, насърчаваме, споделяме, разпространяваме великите принципи и идеали на демокрацията,” подчерта Коща. Той също така отбеляза, че музеят в Пенише ще бъде „отворена и динамична школа за гражданството и за бъдещето”.

Премиерът Антонио Коща прегърна всеки от присъствалите на церемонията в Пенише ветерани на антифашистката съпротива. Снимка: sapo.io

Ръководителката на Левия блок Катарин Мартинс заяви пред медиите: „Днес е щастлив ден, защото въздаваме справедливост към паметта на онези, които се бориха толкова упорито. Честваме хората, на които дължим нашата свобода и в които се оглежда бъдещето, защото Музеят на съпротивата и свободата проектира не само спомени, но и познание, предопределящо бъдещето чрез по-младите поколения.”

За това, колко е важен музеят за новите поколения, говори пред журналистите и лидерът на ПКП Жеронимо де Соуза, който изтъкна също значението на паметта „във времена, когато в други части на света отново се надигат мрачни сенки”.

Премиерът Антонио Коща (в средата) бе придружен в обиколката из Пенише от съпругата си (вляво от него), лидера на ПКП Жеронимо де Соуза (вдясно от него) и водачката на Левия блок Катарина Мартинс (с червена блуза и черно сако вдясно). Снимка: sapo.io

Затворът  Пенише е много здраво свързан с историята на ПКП, тъй като диктатурата навремето е хвърляла тук предимно комунисти, основателно смятайки ги за най-твърдите си и безкомпромисни врагове. Факт е, че водещият принос в антифашисктата борба в страната е именно на комунистите и точно членовете на тази партия са дали най-много жертви в годините на съпротивата.

С Пенише е свързан и един от най-легендарните епизоди от миналото на ПКП, като главен „виновник” за това е оставалият по-късно десетилетия наред начело на тази партия Алваро Кунял.

Алваро Кунял като млад. Снимка: Archivo

Личността му заслужава специално внимание. Той и до днес е един от най-тачените политици в историята на Португалия, като винаги е бил уважаван дълбоко и от симпатизанти, и от опоненти. Роден е през 1913 г. в семейството на юрист в Коимбра, а умира през 2005 г. Завършва право блестящо, по-късно прави и докторат по необичайната особено за времената на диктатурата тема за правото на жените на аборт. Човек с изключителни лични качества – с огромна обща култура, говорещ няколко езика, великолепен художник, писател, мислител със собствени идейни концепции, безкрайно смел, честен и принципен в цялата си дейност.

Влиза в ПКП още като студент през 1931 г. и само две години по-късно оглавява младежката партийна организация. Неколкократно е арестуван заради антифашистки прояви.

Най-дълго остава зад решетките, когато е хвърлен именно в Пенише. Попада там през 1949 г. В затвора написва няколко книги, сътворява стотици рисунки, които по-късно са издадени в албум, превежда „Крал Лир”.

А през 1960 г. под негово ръководство е осъществено най-дръзкото затворническо бягство в историята на страната и може би едно от най-зрелищните в света. Бягат общо 11 души – Кунял и други десетима водачи от ПКП. За да се осъществи плана, е осигурено сътрудничеството на един от надзирателите. В стрпого оранявания затвор бегълците успяват да се промъкнат по ръба на крепостната стена в промежутъците, когато въртящите се прожектори осветяват други участъци, а после, съвсем като в романите и филмите, се спускат от високата стена надолу, до подножието ѝ, по навързани един за друг чаршафи. След още рисковани прибежки успяват да стигнат до няколкото очакващи ги в околността коли на техни съратници, които ги откарват по тайни квартири.

Ето как самият Алваро Кунял изобразява на една от рисунките си бягството от Пенише

Бягството е толкова дръзко, че за да не се изложи съвсем, режимът измисля и разпространява версията, че всичко е било организирано от съветски шпиони и дори в морето край Пенише бегълците ги чакала съветска подводница, която ги прибрала. Нищо такова не е имало, разбира се. Да не забравяме, че за разлика от Испания, която влиза в НАТО едва след демократизацията си през 1982 г., Португалия е сред страните основателки на Североатлантическия алианс през 1949 г. Така че съветска подводница да навлезе в териториалните води на натовска членка и да заговорничи срещу правителството ѝ – такова нещо в годините на строго регламентираното геополитическо разделение през Студената война просто никога не би могло да се случи.

Впрочем, десетилетия наред не стихват и спекулациите, че в самото извършване на „революцията на карамфилите” може би е имал пръст далеч не заинтересованият идеологически от подобна промяна тогавашен СССР, а… НАТО. Защото стратезите от алианса са изчислили Португалия като най-слабото звено в трите тогаваши европейски диктатури, знаели са, че промяната там може да бъде извършена от военни, които по-късно лесно да бъдат контролирани с подобаващи лостове, и са имали интерес „да се бутне доминото”, та да се разчупи обстановката и в Гърция, и в Испания. Особено в Испания – където несъмнено влиянието от събитията на 25 април 1974 г. е огромно. Очевидно за НАТО е било много важно след очакваната смърт на неудобния сатрап Франко голямата иберийска държава бързо да завие към демокрация и също да бъде приета в Североатлантическия алианс.

Често се припомня и фактът, че точно за 25 април 1974 г. е било насрочено началото на големи натовски учения в Португалия. Американски и други военни кораби от алианса вече са се намирали в португалски териториални води, когато започва „революцията на карамфилите”. Защо не са реагирали, ако са гледали на това като на заплаха за съюзно правителство? Очевидно не е било заплаха за тях. По-вероятно наистина вече са нямали търпение да се отърват от ретроградните иберийски диктатури.

Един от двата моста между двата бряга на река Тежу в Лисабон от 45 години вече носи името „25 април” в памет на онези събития. Преди същият мост се е казвал „Салазар” – като диктатора Антонио Салазар, който от 1933 г. е държал страната в клещите на жестока фашистка диктатура.

Салазар е бил „просветен диктатор” – бил е професор по икономика и финанси, разработил е собствена концепция за корпоративната „Нова държава” – дори още преди да се възкачи на държавния връх, още като финансов министър, какъвто става през 1928 г.За разлика от дошлия от армията генералисимус Франсиско Франко, Салазар е бил интелектуалец и идеолог на своя диктаторски режим, чието най-зловещо лице е безпощадната му политическа полиция ПИДЕ. Известни са чудовищните методи за изтезания, на които са били подлагани борците срещу режима в подземията на ПИДЕ.

Салазар (вляво) с Франко (вдясно) през 1949 г. Снимка: elsaltodiario

Салазар умира през 1970 г., след като през 1967 г. е покосен от мозъчен удар и последните три години прекарва в болнично легло. Той вече не е бил в състояние реално да управлява, но приближените му толкова се бояли от него, че през всичките му три последни години стриктно имитирали, че властта е още в ръцете му. Всяка седмица край леглото му се събирал министерският съвет и слушал разпорежданията му. А всъщност в страната отдавна управлявали вече президентът Америко Томаш и премиерът Марсело Каетано – разбира се, верни последователи на Салазар.

Ретроградната политика и изолацията на външния свят са държали Португалия в голяма бедност, с висок процент неграмотност сред населението. Индустрията не се е развивала, залагало се е на износа на суровини – главно стратегическия волфрам, за който още в годините на Втората световна война хитлеристка Германия плащала добре, а после я изместили американците. Като развитие Португалия дълго остава на нивото на Третия свят, макар де факто да е колониална сила. През 60-те години народите в африканските ѝ колонии и най-вече в трите по-основни – Гвинея-Бисау, Мозамбик и Ангола – започват активна въоръжена борба, за да извоюват своята независимост. Режимът в Лисабон отговаря с повече репресии и с изпращането на повече войска в колониите.

Именно тези несправедливи и жестоки колониални войни всъщност пораждат сред военните и силни брожения срещу фашисткия режим, довели и до раждането на дисидентското Движения на въоръжените сили, по-известно като Движението на капитаните. То е съществувало легално – под формата на организация за повишаване на професионалните умения на офицерите. Но точно в неговите редици се заражда идеята за смяна на режима, като тя е съчетана и със стремежа към социална справедливост, плюс, разбира се, убеждението, че е необходимо бързо приключване на войните в колониите и даване на независимост на народите там.

Не са малко изследователите, които свързват Движението на капитаните с влиянието на концепцията „Завой към победата”, разработена от Алваро Кунал, който след бягството си от Пенише е избран за генерален секретар на ПКП.

Алваро Кунял като генерален секретар на ПКП. Снимка: PTJornal

Смята се, че покрай непрекъснато поглъщащите все нови и все по-млади хора войни в Африка, ПКП е успяла да внедри в армията много свои симпатизанти, както и да намери пък къч умовете и сърцата на военните, жадуващи за мир. Така или иначе, но Движението на капитаните действително е доста левичарско по нагласи и ориентация. И това става ясно още веднага след победата на „революцията на карамфилите”.

Но нека припомним накратко хронологията на самото ѝ извършване. Щабът на заговорниците се намира в казармата на инженерен полк 1 в Понтиня, Лисабон. Ръководители на операцията са майор Отело Сарайва де Карвальо, капитан-лейтенант Виркор Крешпо, майор Санчес Осорио, Подполковник Гарсия душ Сантуш, подполковник Фишер Лопеш Пиреш, майор Угу душ Сантуш, капитан Луис Маседо, майор Жозе Мария Азеведо.

Заливайки улиците на Лисабон в подкрепа на Движенето на капитаните, португалците възпират ответния удар на режима. Снимка: instituto Camoens

Сигналите за началото на бунта са два – това са кодови изречения и песни и са излъчени по две различни радиостанции. Ако някой не чуе първия сигнал, трябва да чуе втория. Първо по радиостанция „Емисореш асосиадуш ди Лишбоа” в 22.50 ч. вечерта на 24 април говорителят казва: „Остават 5 минути до 11 часа”. И пуска песента на Пауло де Карвальо „А след това – сбогом”, претендентка за тогавашния конкурс на „Евровизията”. Малко след полунощ вече на 25 април по друго радио – „Ренашенса”, говорителят чете първия ред от забранената от режима песен „Грандола, вила морена” („Грандола, мургав град”), като после пуска и цялата песен в изпълнение на автора ѝ Жозе Афонсо.

Операцията започва в 3 часа на 25 април. Колони с бронирана военна техника потеглят едновременно към Лисабон от няколко казарми край града. Паролата на заговорниците е „Мъжество”. С отговор – „Победа”.

Предварителният план на конспираторите е допускал съпротива от режима и боеве, които биха могли да продължат между една и три седмици.

Първият завзет обект е частното радио „Радиоклубе португеш”, което има мощен предавател. От него в около 4.20 ч. е излъчено първото възвание на Движението на капитаните, в което се обявява целта – смяна на правителството и спиране на колониалните войни. Жителите на Лисабон са приканени да останат по домовете си, а командирите на военни и полицейски части, които не са въвлечени в заговора, са призовани да не оказват съпротива и да не предизвикват кръвопролития.

Независимо от апелите да си седят по къщите, хората незабавно заливат улиците на Лисабон и възторжено приветстват военните, които се придвижват по „Авенида де Либертаде” към центъра.

Капитан Салгейро Мая. Снимка: alchetron

Широко известен е може би най-критичният момент от онези събития, предопределил дали те ще са успешни или ще се провалят. На крайбрежната улица край река Тежу бронираната колона, предвождана от капитан Салгейро Мая, се засича с танкова колона от частите, които са верни на правителството. Тя се командва от шефа на Лисабонския военен окръг бригаден генерал Рейеш и се движи към залетия с хора район Терейро до Пасо, където са разположени и правителствените сгради. Хора с карамфили в ръце препречват пътя на танковете и те спират. Генерал Рейеш заповядва на танкистите да стрелят по тълпата, но те отказват. Капитан Салгейро Мая обявява с високоговорител: „Въстанахме, за да спрем войната в колониите и да свалим фашизма!” Танкистите се присъединяват към въстаниците, а капитан Мая става един от легендарните герои на „революцията на карамфилите”.

Цялата армия доста бързо минавата на страната на въстаналите. Снимка: Cadena Ser

Но сред заслугите на капитан Мая не е само този епизод. Неговата колона същата сутрин завзема и главните казарми на столицата на площад „Карму”, където междувременно са се укрили премиерът Каетано и президентът Томаш. Междувременно практически всички военни части вече са се присъединили към Движението на капитаните, като младшите чинове арестуват страшите, които отказват това.

Генерал Спинола е на корицата на списание "Тайм" след извършването на революцията на 25 април 1974 г.

В 15 ч. Движението отправя ултиматум към Каетано и Томаш да се предадат до 2 часа. Преговорите с тях води капитан Мая и те приемат да капитулират. Единственото условие на Каетано е да предаде властта на „някой генерал, а не на това простолюдие” – хората, задръстили отвън улиците и площадите.

Генерал Спинола е на корицата на списание "Тайм" след извършването на революцията на 25 април 1974 г.
Генерал Спинола е на корицата на списание „Тайм“ след извършването на революцията на 25 април 1974 г.

Генералът, когото капитаните изпращат при Каетано, е Антонио ди Спинола, който дълго е бил верен служител на режима и дори е бил губернатор на Гвинея-Бисау. Но дори и той е подтикнат отколониалната война да развие дисидентски възгледи. Книгата му „Португалия и бъдещето”, която излиза само два месецапреди 25 април – през февруари 1974 г., ядосва много най-реакционните генерали във войската и става причина Спинола да бъде отстране от тогавашния му пост на зам.-началник на Генералния щаб.

Така че на 25 април Спинола е с ореола на борец срещу режима. И, поемайки властта от Каетано, а после и влизайки в Съвета за национално спасение, придава и „генералска тежест” на по-младшите офицери, организирали революцията.

Но 26 април прекратяват съпротивата си и сътрудниците на тайната полиция ПИДЕ, барикадирали се в централата ѝ. Те бягат панически, защото ги е страх от отмъщение за делата им. Но в следващите дни все пак част от тях са заловени, арестувани, а после садени, макар мнозина и да успяват да се спасят от възмездието.

Освободени са политическите затворници, включително онези от „образцовия” затвор Кашиаш край Лисабон, в последните години на диктатурата използван по-активно от Пенише.

На 27 април в Португалия от емиграция се завръшат лидерът на ПКП Алваро Кунял и водачът на Португалската социалистическа партия Марио Соариш. Посреща ги възторжено човешко море, заляло улиците на Лисабон.

Марио Соариш (вляво) и Алваро Кунял при завръщането си от емиграция на 27 април 1974 г. Снимка: RTP
Марио Соариш (вляво) и Алваро Кунял при завръщането си от емиграция на 27 април 1974 г. Снимка: RTP

На 1 май се провежда незапомнен по масовостта си първомайски митинг, пред който говорят двамата лидери, а хората ги носят на ръце.

Редно е да се обърне внимание, че в онзи период като главен герой на всичко случващо се е честван Алваро Кунял и неговата ПКП, защото на всички е известен приносът на членовете на тази партия в борбата с диктатурата. Неслучайно Кунял става и министър без портвейл в първото демократично правителство на прехода.

Марио Соариш и социалистите в първите месеци след обрата са на втори план. Те имат международни връзки, били са активни в емиграция, но в страната практически никой не ги познава, не са оставили забележими следи в съпротивата.

Факт е, че много бързо с подкрепата на сродните партии най-вече във Франция и в Германия Соариш и неговите социалисти започват да набират сила и влияние в отворилата се за демокрацията Португалия. Дотолкова, че на състоялите се точно една година след революцията първи демократични избори – на 25 април 1975 г., соцпартията взима 38% от гласовете. Втора се класира Народно-демократичната партия, която обединява непредаващата се десница – 26%. А комунистите са трети с 12%.

Междувременно през тази година страната е минала през големи сътресения. Десният по убеждения Спинола е влязъл в конфликт с капитаните, опитал се е да узурпира властта, бил е отстранен от поста на временен президент, а през март 1975 г. се е опитал дори да направи неуспешен десен преврат.

1975-та е и годината, през която независимост получават бившите португалски колонии в Африка.

Плюс това в Португалия вече са се фокусирали геополитическите интереси на двата враждуващи тогава световни лагера. Страната постоянно е в центъра на световното внимание и според много свидетелства различни разузнавания кръстосват шпаги на невидимия фронт за влияние над посоката на демократичния преход. В началото си той е подчертано левичарски, като се започва с национализации и с раздаване на земи на селяните – мерки, които залагат и в гласуваната от Националното събрание през април 1975 г. нова конституция. Тя провъзгласява като цел изграждането на социалистическо общество. На този фон десницата и на съответните подкрепящи я външни сили преминават в усилена офанзива в стремежа им курсът да се обърне.

През есента на 1975 г. е провокирана вътрешна криза в тогавашното правителство в Лисабон начело с левия премиер Вашку Гонсалвиш и той е принуден да подаде оставка. След което пък части под командването на шефа на COPCON (Оперативно командване на континента) майор Отело Сарайва де Карвальо, също известен с левичарските си убеждения, се опитват да вземат реванш, но се провалят – и това е краят на „левия уклон” в португалската революция.

1975 година. Премиерът Вашку Госналвиш (вляво) и сменилият Спинола на президентския пост Франсишко да Коща Гомиш. Снимка: CDU

Нататък Португалия влиза в стандартите на западните демокрации с редуване на социалисти и десни във властта. Комунистите остават силни в местната власт, винаги получават и представителство в парламента, но са лишени от възможността реално да влияят върху политиката на страната. Това се променя едва през 2016 г., когато правителството на премиера Коща решава да се опре на подкрепата на ПКП и на Левия блок в парламента, за да може да управлява.

Комунистите продължават да се ползват с авторитет и популярност в Португалия, а историческият им лидер е смятан за един от най-големите португалци на 20-ти век. Този плакат под надслова "Пантеонът е в нашето сърце" показва погребението на Алваро Кунял през 2005 г., на което се стичат 250 000 души. Снимка: Фейсбук

Що се отнася до онази „социалистическа” конституция на Португалия, гласувана в Националното събрание през 1975 г. и влязла в сила през 1976 г., тя оттогава претърпява куп редакции – през 1982, 1989, 1992, 1997, 2001, 2004, 2005 г. Така че авторите ѝ днес не могат да я познаят.

Но пък ако се слуша премиерът Коща, „революцията още не е свършила”. Това той заяви на 8 март т.г., на конференция, организирана от Асоциацията „25 април”. В изказването си тогава Коща дава висока оценка на промените в Португалия, осъществени в резултат на събитията от 25 април 1974 г., но остава още преборването на бедността и неравенствата. И затова според него революцията продължава – макар той изрично да подчерта, че избягва точно това словосъчетание, за да избегне „идеологически контекст”.

„Борбата продължава” (A Luta Continua) е станалият нарицателен за левичарите по цял свят лозунг, който използва първият президент на Мозамбик Самора Машел след като бившата португалска колония обявява независимост през 1975 г.

В България „революцията на карамфилите” също оставя дълбока човешка следа. Тя отваря пътя към следване у нас през 70-те и 8-те години на стотици младежи от Португалия, Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау, Кабо Верде, Сао Томе и Принсипи и т.н. Раждат се много приятелства и смесени семейства. Повечето от българските възпитаници и до днес поддържат тесни връзки с приятелите си у нас, пазят топли спомени за страната ни.

Един от тях е и Пауло Тожейра, който след дипломирането си във ВИФ прави и докторантура по рехабилитация на горен крайник в Ортопедията в Горна баня. Докато учеше у нас, той ръководеше музикалния състав на португалските студенти, като участваше и в много други културни прояви. Майсторски се научи да танцува и ръченица.

Пауло Тожейра танцува ръченица в София през 1975 г. със студентка от Доминиканската република.

Днес Пауло Тожейра е учител по музика в град Мариня Гранде и ръководи младежкия състав за перкусии и гайди Tocandar, един от най-популярните в Португалия. Пише и собствена музика, като в нея вплита и български фолклорни мотиви. Пауло казва: „България е втората ми родина. Тя ме прие, когато бях на 19 години, и останах там до 30. Това е важна част от моя живот. България ми даде образование, научна степен, гражданско съзнание, възможност да опозная и други култури, защото общувах със студенти от над 100 страни. Това е огромно богатство. И до днес поддържаме връзка помежду си.”

Пауло Тожейра (с барабана вляво) с участници в състава Tocandar

Български специалисти през 70-те и 80-те са споделяли своя опит за изграждането на кооперативи в селскостопанското сърце на Португалия – Алентежу, а също и в повечето португалскогоровещи страни в Африка. На официално държавно ниво връзките ни също винаги са били много добри.

Алваро Кунял нееднократно е гостувал в България. При всяко свое посещение той непременно се срещаше и португалските студенти. В групата, която поддържат днес във Фейсбук, могат да се видят снмки от такива срещи.Алваро Кунял (единсвеният беловлас) с португалски студенти в България.

 

baricada.org
Тагове

Свързани новини

Вашият коментар