снимка& trud.bg
НЕЩО ЗА
“МАКЕДОНСКИТЕ ЧУКАРИ”
За пръв път тази дума стигна до ушите ми когато следвах в Белград. Понеже студентският град се намираше в “Нови Београд” – продължение на града Белград по посока на град Земун – ние често отивахме край брега на реката Дунав, където бе тихо и необитаваемо, но и доста близо до самия Студентски град. Най-често отивахме когато се приближаваше сесията за изпити. Събирахме се ние, студенти от Македония и специално ние, студентите от Охрид. Беше края на април 1961 година, готвех изпитите за втората година. Отидохме пак край Дунава. Разделяхме се , но пак бехме наблизо. По едно време от хълма започнаха сръбчета да хвърлят камъни по нас. Сигурно беха чули наши разговори на говоримия охридски и така разярени продължаваха да хвърлят камъни по нас викайки “македонски чукари…..” Един камък ме удари по главата и ме нарани доста…. а те продлжаваха бесно да викат и да хвърлят камъни. Отидохме веднага до близката амбулатория, където ме медикираха. Така отидох с превръзка на главата в Охрид за една семица.
Спомнях си как на именния ден на баща ми гостите и ние всички ,пеехме срещу Стамболийски песента:
“Ай ти море Стамболийски
со главата неделкана;
не ми гибай мойта рая,
мойта рая македонците.”
Но, ще повторя, не бех чувала в Охрид да се споменава за “македонски чукари”.
През 1964 година аз вече живеех при Иван Михайлов и Менча. Вторият том от “Спомени” се печаташе в Брюксел. За отпечатването бе поело грижи дружеството “Тодор Александров”, което контактуваше с печатницата и редакторът, който живееше в Германия. Шпалтите редакторът изпращаше в Рим, за да се проверят от Иван Михайлов. Нека спомена и тук, че Антон/моят съпруг/ най-много бе помагал в подготвянето. Давали са му текстовете да ги преписва на чисто и корегирва още като е бил в лагера Капуа през 1957-8 години. За да бъде всичко в тайна взимал е под наем стая при некое италианско семейство само за неколко часа за да пише на пишущата машина; оставял е всичко при тех, защото в лагера се е промъквала УДБА и хора на Държавна сигурност.
Последната корекция на том 2 “Спомени” пристигаше в Гроттаферата, близо до Рим, където взех участие и аз да нанасям корекциите. Същото правеше и Менча и Асен Аврамов и Иван Михайлов, за да се побърза, защото печатницата настояваше за по-бързо отпечатване. Менча неочаквано почина и не можа да види вече излезнала от печат книгата.
Паднаха се на мен страниците за корекции на ЧАСТ ВТОРА:
. И понеже срещам и в страниците на фейсбук тук – таме да се споменава за македонски чукари предавам какво пише Иван Михайлов относно “македонските чукари”:
“Необуздана демагогия се развиваше по всички посоки/Става дума за режима на Стамболийски, б.н./. Не бе пощадена и Македония, която попадна наново в робски ярем. Любима тема на ораторите, специално от земеделската и надигащата се комунистическа партия, бе да се нахвърлят срещу “македонските чукари”. Тия хора или никак не познаваха Македония или пък в бедната им фантазия господствуваше само образа на планинските гребени, върху които с месеци или години беха стояли с пушка в ръка , ако въобще некои са били войници. Те не беха чули нищо за плодородните полета като Струмишкото, Кочанското, Скопското, Кумановското, Битолското, Овче-поле, Серското, и много други прекрасни котловини, които – вкупом взети – можеха да изхранят три пъти по-многобройно от тогавашното македонско население. Нищо не знаеха за разнородното производство, специално на индустриални растения в Македония, каквото, по мнението на специалисти, не се среща в никоя област на Европа, като се почне от южна Франция и се стигне до Кавказ. Като говореха така пренебрежително за Македония, а в същност унизително за самите тех, демагозите съвсем забравяха, че под опасност за денационализация оставаха повече от един милион македонски българи. Те не се интересуваха от историята на своята нация; погледът им бе помътен, за да съзрят и стратегическото значение на Македония, за чието владение Сърбия и Гърция беха готови да водят и десет войни, макар първата да немаше свои сънародници там, а гръцкото население бе пет пъти по-малобройно от българското. Не се спираха даже върху спасителната идея за независима Македония, която Стамболийски бе предложил пред парижката конференция.
“Македонски чукари”- този отровен възглас се чуваше по градски и селски мегдани, за да стане най-изразителната парола на една македонофобия, толкова престъпна колкото и безсмислена. Жертви във войната дадоха в същия процент и домовете из Македония, както и тези в България. Само че македонските области понесоха и материални разрушения, от каквито България бе пощадена. Требва да си спомним, че преди това македонското население бе преминало през ужасите на първия сръбскогръцки режим; а малко преди него едва бе завършила епохата на двадесетгодишна революционна борба срещу турската власт, като беха изнесени и напорите на три въстания.
Никой в Македония не тръгна да проповедва нещо против България, независимо, че по-обясними биха били известни горчиви настроения сред едно поробено общество, отколкото при наличната свобода на България. Некултурните, лишени от здрав национален разум демагози нито за момент не пожелаха да се поучат поне от този пример на стоицизъм, търпение и вера, който им идваше от поробена Македония. Не бе мъчно да се влее успокоение и бодрост в народната маса на България, раздразнена и потисната след неуспеха. Вместо това новите, случайно изплували на повърхноста политикани, тръгнаха на проповед с евангелието на пораженството.Те се стремеха да използуват за властогонските си цели тъкмо факта, че много семейства беха изгубили свои близки през трите несполучливи войни. И понеже главно името на Македония бе свързано с войните, не бе нужен голем труд, за да се разпалва македонофобията, особено когато нейни проповедници се явяваха и управниците.”
Иван Михайлов – “Спомени – том 2” стр.191-192
—————
Когато нанасях корекциите на този том през 1964 г. месец август, ще повторя, мед ми течеше на сърцето. Разбрах защо се влагаше тази омраза чрез подигравателния израз “македонски чукари”. Требваше по всекакъв начин да се харесат на сърби и гърци.
